Началото на тази история не може да бъде точно определено. Знам само дните когато всичко започна да придобива някакъв отенък в съзнанието ми. Дори не знам как точно се случи ...
Бяха изминали едва две седмици от началото на новата Година, но вече бях решил.
Понякога ми трябва доста време за да реша нещо, което на пръв поглед не би трябвало да изисква толкова. Ако го направя - какво следва? Ако не го направя - ще загубя ли нещо?
Датата беше насрочена за 15 февруари. Имах доста време да реша дали искам точно тогава или да изчакам следващата дата. Предвид сравнително късния час на приключване на всекидневните занятия, си бях поставил едно условие.
Исках денят да бъде малко по-голям, за да хващам максимално от дневната светлина.
Да, февруари беше още рано за да се усети големината на деня. Не се вписваше в критериите.
Но пък от друга страна, ако чакам следващата, което евентуално би значело края на март или началото на април ... да прибавим и още 5 седмици докато приключи цялото обучение ... И всичко да се проточи до средата на месец май. Цяла вечност. Не, няма да чакам следваща дата за начало на курса. Записвам веднага. Може да ми бъде малко некомфортно, че не отговаряше на всички критерии, но ще го преживея.
В последствие както разбрах, се оказа, че следваща дата няма. Нямаше и да има.
И ето от тук започва всичко. Дали беше късмет, случайност? Или просто ентропията във Вселената си правеше шега. А въпросите идваха като приливна вълна.
Кое точно ми въздейства да взема това решение?
По какъв начин?
Сега дали щях да пиша това?
Какво щях да правя точно в този момент, ако бях взел друго решение? За какво щях да си мисля?
Дали някога въобще щяхме да си пресечем пътищата?
Все хубави въпроси, на които едва ли има точен отговор. Но все пак предпочитам да си ги задавам и да си мисля.
И така стаята започна да се пълни с пожелалите да бъдат част от магията на това обучение. Оказа се доста приятна обстановка. Хората свежи и усмихнати. Бях доста предразположен и се чувствах уютно.
Накрая се появи и ... учителката? Това ли беше нашата учителка?
За повечето хора това време беше краят на работния им ден.
Но нейният сега започваше или по-скоро продължаваше. Обикновено по това време можеш да видиш изморени, раздразнени и посивели лица. Само че, тук не беше точно така.
Усмихната, весела, жизнена и изпълнена с енергия и ентусиазъм. Ето така я видях през моите очи за първи път. Дните започнаха да се редят един след друг. А на мен ми ставаше все по-интересно. Всички се забавлявахме. И така неусетно измина цяла седмица. Определено ми харесваше. Впечатленията ставаха все повече. Почти всеки път се прибирах с такси. Исках да запазя емоциите си почти непокътнати от страничното въздействие на външни елементи.
Исках всяка вечер да заспивам с преживяното.
През следващите дни се оказа, че всъщност съм един от малкото хора оставащи последни, буквално до заключването на сградата.
Всеки бързаше да се прибере по един или друг начин. Една от вечерите реших, че ще пропусна таксито. Исках да повървя малко с мислите си и да се повозя с метрото. Всъщност повървях с нея до там. Аз, останал последен и тя, която заключваше след мен. Ние бяхме последните.
През следващите дни с нетърпение чаках да свърши моя работен ден и да започне нейния. Такситата ставаха все по-рядко. А прибирането ми с метрото все по-често. Да, щях да се прибера с един час по-късно, но предпочитах да прекарвам още 10 минути в компанията ѝ.
Когато за първи път срещнеш нов, непознат човек, нещото което усещаш веднага е неговото излъчване. В повечето случаи то не лъже. Най-силно това чувство е развито у малките деца и животните. Те винаги усещат човека насреща.
Беше различна. Това, което усещах аз е една топла, нежна, ранима душа. А в последствие, в комбинация с това се оказа и една мечтателка.
Дните минаваха неусетно, а с това наближаваше и края на нашите срещи. Края на ходенето заедно до метрото. Само че аз не исках това да приключва. Не исках да загубя усещането на нейното присъствие. А с напредването на дните, това се засилваше.
Знаех, че до тогава не трябва да се издавам по никакъв повод. Единствено професионализма успяваше да държи емоциите ми в граници.
И така, както всяка история има край, така и моето обучение приключи. И тъжен, и радостен от това, поливахме тези чувства с по чаша вино.
А докато го правих, единственото за което не преставах да мисля, беше как бих могъл да продължа да я виждам.
